Кошмарът Алис Купър

Цялата корица на книжката е запълнена с фотографията на „попзвездата“ Алис Купър. Тъй е главният герой на психеделическото „музикално“ шоу, което се ползува с шумна известност сред определена част от мериканската младежка аудитория. Пояснителните бележки, поместени в ъщата тази книжка с песните му, ни запознават с идейно-естетическата и етическата позиция на артиста, нарочно подбрал женско име (английското име Алис е от женски род) за себе си и за ръководения от него поп ансамбъл. Ето как го описва на сцената журналистът Рой Кар:

„. . . Облечен в кървавочервен комбинезон от сатен и в стари жълти обувки, с размазан по лицето крещящ грим, Алис Купър стои във фокуса на свръхмощни прожектори. Кошмарно видение на безумец, обзет от неистова ярост. Музиката или по-право онова, което я заменя, достига оглушителен предел. Внезапно захвърляйки микрофона, Алис започва да бяга по естрадата, хвърля в аудиторията картонени кутии, в които се гърчат живи пиленца. . . След това посипва с градушка от удари с чук манекена на жена в естествен ръст. По това време контрабасистът, гърчейки се посред естрадата, извлича от инструмента си каскада гръмоподобни акорди. Публиката е обхваната от крайна възбуда. . .“

А ето как коментира своето излизане на сцената самият Купър:
„Мен никога не ме отблъсва поведението на публиката. Смятам това поведение за напълно нормално. Когато разбивам с чук бебешки глави (кукли манекени в естествен ръст), девойките в залата вият от възторг, демонстрирайки остро желание да се окажат на моето място. Аудиторията жадува да бъде активна, вмъкната в действието… Вие може да я заставите да прави каквото и да било. Като хвърляме в публиката кутии с живи пилета, ние й даваме възможност да се приобщи към действието. Винаги се намират хора, които късат главите на живите пилета, убиват ги и ги осакатяват. По време на моите спектакли младежта получава пет пъти по-силни усещания, отколкото на което и да било друго шоу. . .“
На друго място в интервюто си Купър се опитва да разкрие „философската“ основа на психеделическото действие, пропагандиращо насилието: „Работата не е само в това, че ние проповядваме идеята за кръвожадност, присъща на всеки човек, но в това, че на нас ни харесва да превъплъщаваме тази идея на сцената. Ние правим това за зрителя, даваме му отдушник. Ние не осъждаме насилието, ние го освобождаваме, облекчаваме. . .“

Журналистът, взел интервюто от Алис Купър, се опитва да увери читателите, че подобен род изкуство имало бъдеще. Нека оставим това да тежи на неговата съвест. Що се отнася до настоящето, то се осъществява във всеобщата психоза на аудиторията и… в долари.