Ролинг стоунс или менажерията на доктор Фауст-част2

„Ролинг Стоунс“ стават милионери. Те решават да отмъстят за годините на мизерия, преселвайки се в Сан-Тропе, територия, свободна от данъчни агенти. Стават постоянни гости на екстравагантните милиардерски увеселения и неизчерпаем материал за клюкарските илюстровани списания. Тема на новите им песни стават порочните малки дъщери на богаташите и наркотиците. . . Наистина, омайните треви и вълшебният бял прах не са им непознати: те бяха част от легендата, създавана от опитния Олдъм В момент на откровение Чарли Уотс споделя: „През 60-те още не употребявахме наркотици и въпреки това, мен специално ме считаха за най-големия наркоман, просто защото физиономията ми е такава. Също и Бил Уаймън. Ти беше най-страшният наркоман, казваха ми, винаги гледаше от сцената с този идиотски поглед. . .“ Истина е, че при напрегнатия живот, който водеха големите поп-музиканти през 60-те години не бе трудно да се стане жертва на наркотиците. Когато през 1961 година съвсем младите и неизвестни още „Битълс“ свиреха по осем часа на нощ в кръчмите на Хамбург, те имаха нужда от хапчета, които да им помогнат да издържат физически. Това бяха амфетамините, а от тях до сериозните наркотици имаше само една крачка.
Не са малко добрите музиканти, които стигнаха до точката, от която няма завръщане. Така загинаха Джими Хендрикс, Дженис Джоплин, Джим Морисъи, така намери ранната си смърт и Брайъи Джоунс. С присъщия си ексхибиционизъм „Ролинг Стоунс“ използуваха наркотиците преди всичко за скандализиране на общественото мнение и, в крайна сметка, за своя реклама. . .
Наистина скромен процент от многобройните публикации, посветени на този състав, се занимава с анализ на музиката му. Почти всичко останало са пикантни истории от „личния“ живот на музикантите. За тайнствената и скандална смърт на Брайън Джоунс, намерен удавен в басейна на вилата си със свръхдоза хероин в кръвта, малко след обявяването на решението да напусне състава и започне самостоятелна кариера, се изляха кофи мастило, а свръхчувствителният, астматичен и неуравновесен китарист бе превърнат в мит и обект на спиритически сеанси.
В края на 60-те години „Ролинг Стоунс“ достигат върха на своята слава. Никога не са били по-разрушителни по дух, по-арогантни по стил, по-апокалиптични в представленията си. Те сключват своя „договор с Луцифер“, продават душите си на дявола и се превръщат в точно тази картина, с която някога скандализираните религиозни дружества оприличаваха петимата демони. Тази роля явно им допада! Моралистите умоляват: „Вие сте така поставени, че можете да влияете на младежта, дайте добър пример. . .“ „Ролинг Стоунс“ се смеят подигравателно! Кайт Ричърд обяснява: „В началото, когато бяхме просто хлапаци, които искат да се повеселят, всички казваха „Лоши са, развалени са!“ Хм. Значи съм отрепка? И без да искаш, започваш да се вживяваш в тази роля. . .“ Затова на сцената Мик Джагър се превръща в Луцифер, в убиеца на Кенеди, в танцьорка от заведение за стриптийз, в садистичен генерал от Вермахта. „Всеки полицай е престъпник и всеки грешник — светец!“ — пее Мик Джагър в композицията „Симпатия за дявола“. И внимавайте, добрички Битълси:
„Аз поставям капани за трубадури и те загиват, преди да стигнат до Бомбай!“
Групата продължава своеобразната конкуренция със сънародниците си от Ливърпул. Тяхната нескопосана дългосвиреща плоча „Техни сатанински величества“ се появи като претенциозна реплика към шедьовъра на „Битълс“ — „Фанфарата на самотните сърца на сержанта Пепър“, а дългосвирещата „Лет ит Блийд“ (Нека кърви) бе отговор на, уви, последната за „Битълс“ „Лет ит би“ (Нека бъде. . .)
Но стихията на групата са концертите. Едва ли ще бъде надминат някога дори от самите тях хаосът и лудостта на концерта в Алтамон, Калифорния. Казват, че на терена за сток-кар присъствували над четиристотин хиляди души, а за реда отговаряла местната фашистка организация „Адските ангели“. „Ангелите“ оставили мотоциклетите си точно пред подиума, с изрична заповед никой да не докосва машините.
Но публиката искала по-отблизо да види супер звездите. . . Започват побоища. Нощ се спуска над пустинята. Млад негър се изправя пред Джагър, в ръката си държи пистолет. . . Един „ангел“ го пробожда с нож – на сцената, пред очите на всички. Концертът не спира! Жертвоприношение ли е това пред олтара на бога рок? Или „Ролинг Стоунс“ просто жънат това, което са посели? Опръскани е кръв, те продължават да свирят. . .
До днес групата издаде, като плод на променливо вдъхновение, над двадесет дългосвирещи плочи. Едно доста разпиляно творчество, което се пласираше отчасти поради доброто име, спечелено през 60-те години и от което през последното десетилетие се запомниха малко песни.
С годините за „Ролинг Стоунс“ едва ли ще настъпи някаква зрелост, но явно дори те чувствуват досадата от всекидневната клоунада, та напоследък сякаш станаха по-сериозни. Изненадващо някои от текстовете на песните им са духовити или почти поетични (!), музиката стана по-разнообразна и в новите плочи могат да се срещнат добри песни в няколко различни стила — рок, кънтри, ритъм-енд-блуз, дори диско. Това се отнася за последните три албума — „Някои момичета“,
„Емоционално избавление“ и „Татуирам те“ — които говорят за добрата форма на ветераните (за израстване не може да става и дума, „Ролинг Стоунс“ са институция, в която нищо не бива да се променя).
„Ролинг Стоунс“ биха желали историята им да няма завършек. И защо не: досега за тях нямаше нищо невъзможно.
Без да правят революция в музиката те се възкачиха на трона на популярността; без да създават някакъв особен стил си намериха последователи (в лицето на неизброимите съставчета от вълната „пънк“); без да бъдат истински творци те упражняваха хипнотично въздействие; без сами да си вярват – известно е, че винаги са били антидемократична група — другите им вярваха. Глезени деца на времето си, наследили всички болести и прекарали всички неврози на века, луксозен продукт на обществото, издигнало в култ перверзното, пророци на хаоса, императори на безсмислието, „Ролинг Стоунс“ много дълго се радваха на благосклонността на публиката.
Сега, когато клонят към залез, супер звездите блестят малко по-ярко.

ГЕОРГИ Г. ГОТЕВ

Статията е писана  около 1981-1982 година, съдейки по споменатите последни, по това време, 3 албума на групата.

Единственото което мога да добавя към статиите „Ролинг стоунс или менажерията на доктор Фауст-част1 и част2“ е един запис направен около 30 години след написването им. Изводите оставям за вас.

Концерта на Ролинг стоунс в Лос Анджелис през май 2013 година