Музика – Как се отразяваше от печатните медии по времето на социализма

И още веднъж по старому

Още със своето зараждане в началото на 60-и години течението „бийт“ престана да бъде само музикално явление. То отразяваше надигащия се протест у младите, осъзнаването на социалното им положение, техния стремеж към промяна на съществуващия начин на живот. Постепенно се оформиха две тенденции, главно под влияние на най-известните английски състави Бийтълс“ и „Роулинг стоунс“. „Бийтълс“ „протестираха“ твърде умерено, музиканта им звучеше елегантно и приятно. Сред тяхната аудитория можеха да се срещнат цели семейства, в които родители и деца благосклонно затваряха очи пред назряващия разрив между поколенията, за да се наслаждават на изкуството на любимците си. При „Роулинг стоунс“ протестът бе по-остър, двусмислен, воинствуващ. Поне за тогавашните разбирания.
Последвалият „бум“ в бийт музиката и по-нататъшното развитие на поп музиката показа искреното желание на младежите от капиталистическите страни да търсят нови начини за изява, да се мъчат да променят живота си.
Естествено, всеки нов стремеж поражда търсения, не предпазва и от лутания. Главното беше да се отрекат всички ценности на капиталистическото общество, на буржоазното изкуство да се противопостави ново изкуство, по-скоро антиизкуство — антимузика, антитеатър, антикино, да се създаде нещо ново, нелегално, неразрешено. Нарекоха го — ъндър граунд.
Изгряха нови звезди, нови състави. Дойде времето на състава „Чикаго“. Пееше се за нови отношения между хората, пееше се за абсурдни неща, за видения, излезли от приказките, за един открит и беззащитен свят — свят, готов да се люби, но не и да умира във Виетнам.
Протестът отхвърли старите ценности. Хипитата отрекоха обществото — „всичко, постигнато досега, това е светът на „папа и мама“, това не е нашият свят“. И те протестираха и предлагаха. А предложенията им бяха толкова примамливи: Свободна Любов. Край на Войните, Легализация на Наркотиците, Отмяна на Парите, Най-добрия Свят за Мен и Теб и т. н. Всичко това шокира достопочтените буржоа и скандализира техните разбирания за морал, държане в обществото. „Добрата стара Англия — пъшка джентълменът от Сити и тъжно поклаща глава. — Синът не обича спортните коли и цветните телевизори…“
И докато старите се възмущаваха и въздишаха, шоу бизнесът правеше големите удари. Десет милиона, петнадесет милиона плочи за една година! Непрекъснати турнета, записи, концерти, които се превръщаха в битки, шумни скандали на поп звездите, контрабанда и употреба на наркотици, истерични крясъци и припадъци на сцената — това е истинският залог за успеха. Колкото по-шумно — толкова по-добре. Нужна е популярност. Тя носи приходи. Нужно е да се скандализира обществото — така се печелят почитатели. Всичко оставаше същото. Краят на 60-те години бе ознаменуван с остри схватки, които разтърсиха Западна Европа. През май 1968 година барикадите показаха, че недоволството не е толкова безобидно, че младите търсят конфронтацията. Но това беше недоволството на младежите от средните слоеве, на левичарски настроените студенти, които искаха да премахнат съществуващите порядки, без да имат ясна представа какво ново трябва да се направи. Постепенно страстите се уталожиха, постепенно протестиращите младежи ставаха глави на семейства, ставаха почтени граждани. Постепенно хипитата изчезнаха в комуните в провинцията или се затириха по пътищата на Индия и Непал. Защото назряваха нови проблеми, идваха нови младежи.
Те израстваха в трудно време, време на тревоги и ожесточение. Завършваха училище в седемдесет и четвърта, седемдесет и пета, седемдесет и шеста. Ненавиждаха училището, защото то ги готвеше за безработица със средно образование. Мисълта за университета предизвикваше у тях ще по-голямо презрение — той подготвя безработица с висше образование. А и откъде пари за такова образование — те живееха в бедните квартали на Лондон и Манчестър.
Училището ги изхвърли на улицата и те се наредиха на дългата опашка пред трудовата борса. Връщаха се в къщи след безцелно скитане по улиците. Там ги посрещаха със скандали. Те са хулигани, сополанковци, безделници. С други думи — пънк. Те остригаха косите си и намазваха останалите кичури с вазелин: „Вижте ни, вие, тридесетгодишни дългокоси, ние сме по-лоши от вас, защото на нас ние по-лошо. Де да имахме вашите проблеми с хилядодоларовите хитове за всемирната любов!“
У пънк се появи своя музика, както неизменно се беше появявала у всяка младежка групировка. Но предишните рок разновидности предлагаха някакъв изход, крещейки против обществото, този изход беше наивен и глупав. Нищо не стана. Пънк не предложи нищо. Пънк крещяха за разрушение и точка!
Първи се появи съставът „Секс пистълс“. „Да, аз искам да убивам, чупя, руша“ — пееше Джони Ротън. След него подета „Клеш“, „Стренг-лърз“, „Боис“. Всяко хипи, както тайно се подозираше, беше превърнало мозъка си в преливащ сладък крем с помощта на залпове от наркотици. Но в крайна сметка те са толкова „безпомощни и забавни, нали?“
Хипи отричаха обществото.
Пънк не са толкова привлекателни външно и пият повече и не така изящно, както тайните пияници — буржоата, т. е. те отпадат от системата на Милите Безбожни Увеселения, следователно, богобоязливото общество няма друг изход освен да ги унищожи. Обществото отричаше пънк. Защото капиталистическото общество винаги е ненавиждало, старало се е да унищожи тези, които твърде открито демонстрират белезите от стълкновенията със системата, в която живеят, защото тези белези напомнят неприятно на властите собствената им вина и поражения.
В ранните представления на „Ху“ и „Роулинг стоунс“ имаше много повече жестокост, но представяна така, че нито един зрител, освен явните психопати, не я възприемаше като знак на лично поведение на певците. Рокът през последните двадесет години флиртуваше така безсрамно с насилието, че някои хора престанаха да виждат границата между сцената и живота. Но Джони Ротън се появяваше на сцената съвсем не в театрален вид, а като че ли току-що идва от улицата. При това положение, и като частно лице, той бе отговорен за действията на създадените от него сценични образи. И ето: цели групи благообразни морални изроди започнаха да го пердашат на улицата! Добрите „патриоти“ преследват врага на английската нация!
Такова нещо с рок звездите по-рано не се случваше! Звездоманията влияе различно върху певците. Някои не издържат на напрежението и стават алкохолици и наркомани. Тяхната работа не върви и те скоро отпадат. Други се стремят да превъзмогнат системата и да станат анти звезди, но за това са необходими много воля и дар. Една от главните причини за появата на нови рок вълни са хората, на които са им омръзнали предишните обитатели на рок пантеона.
Наивно би било да мислим, че този, който се опита да разруши „звездната система“, няма да пострада от това. Средствата за масова информация не могат без звезди. Радиото, телевизията, киното, политиката, спортът на Запад създават свои звезди — звездоманията е не¬избежна. Всички разговори за разрушаване на „звездната система“ са само блъф. За да се създаде филм, е нужна звезда, за да се прави музика, е необходима звезда.
Звездите
Диско треската слезе от екрана и обхвана младежките клубове движат бизнеса, те носят милионите. Средствата за масова информация обожават скандалите. Те са. им необходими като слънцето и въздуха. И затова те превърнаха пънк рока в общонационален скандал в Англия, изстискаха и последните възможности, преди да зарежат хулиганите от бедните квартали. Всяко нещо има своя край. Насилието и жестокостта поомръзнаха. Необходими са нови идоли и нови идеи. Или безидейност. Все едно — важното е да се правят пари.
Новата вълна дойде отвъд океана. Джон Траволта подлуди Америка и Западна Европа. Нова златна треска обхвана шоубизнеса. От времето на „Бийтълс“ такова нещо не беше се случвало. Никнат диско клубове — стари хамбари, луксозни барове, театри и супермаркети.
В новите клубове един до друг танцуват стар и млад, беден и богат. Няма скандали, няма сбивания. Срещу определената за вход сума всеки има право да танцува два три часа при шум 120—140 децибела. Всички са доволни. Ощетени няма. Няма протест, няма насилие, няма политика. Не е ли време да забравим поне за малко проблемите си? Поне в събота вечер да не мислим за нищо. Поне в събота вечер всички да сме равни…
(По материали от чуждия печат)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

За Блога
Този блог има за цел да покаже как се отразяваха музикалните новини и събития по времето на социализма и по-точно от 1970 до 1989 година. Приятно четене